През последните месеци на няколко пъти българските медии проплакаха дружно по един повод, който изглежда доста тъжен. Някакви големи западни фирми напускат България и преместват производството си в Румъния или другаде, а други големи западни фирми въобще не избрали България за да направят новите си инвестиции, а направо отседнали на север или северозапад от нас.

Ама защо, питат се нашенци. Нали вече сме член на Европейския съюз и това би трябвало да увеличи наплива на инвеститори след 1 януари 2007, а не да ни подминават или дори да ни напускат. Изглежда някак си нечестно и неправилно. Затова ли толкова се борихме за пустото еврочленство, а те сега да ни зарежат толкова невъзпитано и да оставят еди колко си работници без работа!

Когато разсъждаваме по този начин, само показваме, че още не сме разбрали какво точно означава единния пазар на Европейския съюз. Този единен пазар не е само свобода на търговията. Той е и свобода на движението на парите, инвестициите, капиталите, хората. А свободата е преди всичко право да избираш.

И ето, един западен инвеститор решил, че му е по изгодно да събере производството от фабриката в Добрич и фабриката в Плоещ на едно място, защото тези две фабрики са близо (в мащабите на глобалното село) и произвеждат един и същи продукт от една и съща суровина. Този инвеститор имал три възможности за избор – първо, да запази старото положение и да произвежда едновременно на двете места с два пъти повече администрация, два пъти повече сгради, два пъти повече бюрокрация; второ – да премести цялото производство в Добрич и да закрие фабриката в Плоещ; трето – да закрие фабриката в Добрич и да премести цялото производство в Плоещ.

Избрал е третото. Добре е, вместо да се тюхкаме и да се сърдим, да го попитаме за причините.

Сигурно ще ни каже, че Румъния е по-голяма от България и там има повече купувачи. Това е вярно, но не е достатъчно, защото пък Румъния е близо и може да се захранват румънските магазини и от Добрич.  

Сигурно ще ни каже, че в Румъния има повече земеделско производство и повече суровина. И това е вярно, но не е достатъчно, защото Добруджа е една и в двете държави и от нея еднакво лесно може да се захранват заводите и в Добрич, и в Плоещ.

И други учтиви неща ще ни каже инвеститорът, но най-вероятно ще си премълчи по-важната част от причините. Защото утре може да реши да открие нов завод в България и не е добре да си разваля отношенията тук.

А ние трябва да ги разберем тези причини и да знаем как да ги използуваме в наша полза, а не в наша вреда..

Тук мога да ви предложа, уважаеми читатели, някои мои версии за това какво би накарало един инвеститор на инвестира другаде, а не в България.

Преди всичко, трябва да свикнем с идеята за Европейския съюз като единно икономическо пространство. Това значи, че продукт, произведен в която и да е точка на Съюза е местен продукт за целия съюз, не се облага с мита, не минава през сложни гранични проверки от една държава-членка в друга държава-членка, облага се с ДДС само на едно място. В резултат на това свободно движение на стоки, инвеститорът определя мястото на новия си завод само донякъде заради наличието на суровина наблизо или заради големия брой купувачи. Колкото до купувачите, те са интересни само с оглед на транспортните разходи. Затова тези, които искат да продават в Букурещ, като нищо правят завода си в Русе, защото той е най-близкия голям град до милионната румънска столица, ако и да е в България чисто формално.

Като отметнем свободното движение на стоки, да погледнем и свободното движение на капитали. В рамките на Европейския съюз парите се движат свободно и с тях навсякъде можеш да си купиш всичко. Големите европейски банки имат клонове във всяко най-затънтено градче на всяка европейска държава, включително в България, така че и технически местенето на парите не е проблем за евентуалния инвеститор, който ще или няма да ще да инвестира в България.

В рамките на Европейския съюз е гарантирано и свободното движение на хора, което значи, че инвеститорът няма притеснение дали ще може да си набере персонал и мениджмънт от всякакъв европейски етнос и гражданство, защото тези хора не се нуждаят нито от визи, нито от паспорти, нито от някакви специални разрешения и квоти за работа у нас или при някои от комшиите ни по европейска линия.

Защо тогава все пак някои инвеститори си отиват или отказват да дойдат у нас?

Защото дяволът е в детайлите. И в тези детайли трябва да се втренчим и да се опитаме да ги направим нормални, европейски, а не тарикатско-рушветчийско-мързеливо балкански.

Колко време трябва, за да се преобразува една земя от земеделска в индустриална? Има ли ясни правила и срокове?

Как един общински съвет взима решение да предостави общински терен на някой инвеститор? Колко е обективно решението на съветниците и колко е устойчиво и не може ли да се отмени на следващата сесия?

Колко време минава, докато един спор в съда за парче земя или за неплатен дълг намери решение? Колко губи инвеститорът от тромавата ни съдебна система?

Как дават разрешения за строителство общинските служби? И на кого? И чрез какви методи?

Как се получават комплексни разрешителни за промишлени обекти от Министерството на околната среда? За колко време и при какви условия?

Къде са границите на “Натура 2000”? Кога ще разбере инвеститорът кои са защитените територии и кои не са?

Колко ревизии има право да прави Националната агенция по приходите на една фирма за една година? Може ли да побърка една честно работеща фирма от проверки, докато мошениците конкуренти наоколо си живеят безметежно?

Защо трябва да плаща инвеститорът на определена частна охранителна фирма да му охранява фабриката, след като си е платил данъците и на основата на тези платени данъци трябва да го пази полицията?

И много други подобни риторични и не съвсем риторични въпроси можем да си задаваме, уважаеми читатели.

Иначе от 1 януари вече сме част от общия пазар на Европейския съюз.