Прочетох, че седмият конгрес на КТ “Подкрепа” завършил успешно. Преизбрали Доктора Тренчев и Митко Манолов за още четири години единодушно. Да им е честито! Значи “Подкрепа” още съществувала. Интересно.

Изведнъж си спомних как през първите дни на 1990 година създавахме “Подкрепа” в института, в който работех тогава. Беше голямо въодушевление, събираше ни вярата, че променяме нещо съвсем истински. “Подкрепа” беше нашето усилие да бъдем заедно, да бъдем единни, да бъдем солидарни. Не случайно виждахме новия синдикат като наш вариант на легендарната полска “Солидарност”, която от профсъюз на корабостроители се беше превърнала в символ на истинската готовност на един народ да вземе съдбата в ръцете си и да се пребори с противоестествената комунистическа система.

Така, от “Подкрепа”, мисълта ми се прехвърли върху самата солидарност, солидарността като състояние на човешко общуване и взаимопомощ. Замислих се за това дали тъкмо солидарността не ни достигна през тези години, дали пък точно затова не се влачим на опашката на новата Европа.

Огледайте се тук, днес, в България от 2007 година. Имаме важен и актуален повод да бъдем солидарни. Има пет български медицински сестри, несправедливо осъдени на смърт в Либия. Призивите за солидарност с тях в последните дни се подредиха, оформиха, канализираха се в конкретни инициативи. След голяма подготовка беше насрочено шествие и митинг в петък.

На този митинг на солидарността дойдоха ... не повече от 20 000 души. В двумилионна София, която в годините на прехода е виждала многократно по-големи събирания на хора, подкрепящи една или друга партия, такава национална кауза събра прилично множество и толкова. А нали смисълът на всичко това беше да видят световните телевизии и агенции единството на цял един народ в борбата за освобождението на сестрите...

Самата инициатива “Не сте сами!” тръгна някак куцо, на три крака. БТВ, “Дарик” и “Стандарт” я започнаха самосиндикално, като и до ден днешен, при всяко съобщение по този повод, не пропускат да съобщят на всеослушание, че точно те са инициаторите, като подреждането на трите медии в съобщението е в зависимост от това кой го публикува. А на фанелките на журналистите от БТВ, върху трикольорната лента, видяхме и рекламен надпис на едно VIP стрелбище, където ходиха да стрелят, вероятно докато се организират за нападение над затвора “Джудейда”.

Останалите медии глухо ръмжат, носят без ентусиазъм чуждите лентички и съответно винаги пропускат да съобщят, че инициативата е на конкуренцията.

Но пък в замяна на това всички, телевизии, радиостанции, вестници, политици, дипломати, народни трибуни и други активисти, се правят, че не забелязват истински голямата и незапушима пробойна в българската солидарност с осъдените сестри. Тази пробойна са онези няколко хиляди българи, които продължават невъзмутимо и спокойно да гурбетчийстват в Либийската Джамахирия и към днешна дата и чието присъствие там обезмисля всякакви инициативи, дипломатически совалки, митинги и шествия у нас, в Париж и Брюксел, концерти в Лондон и бдения къде ли не. Сред тези наши сънародници в Триполи, Бенгази, Сирт, Себха, Хомс, Азизия и в други градове има много медицински сестри, лекари, инженери, строители, сондьори... Всеки ден, със своето присъствие там, те съобщават на света в прав текст: “Ето, ние си работим тук, плащат ни редовно, не ни закачат, не ни арестуват, защото не сме престъпници. Като някои други.”

Солидарност по нашенски.

И шофьорите на таксита се проявиха подобаващо. Наистина убиха техен колега точно в нощта преди шествието и митинга в подкрепа на сестрите. Вероятно спонтанно се събраха няколко хиляди таксиджии от София и други градове пред Народното събрание. Още от сутринта. Блокираха движението така, че никой да не пропусне да забележи протеста им. Както и всичките международни медии, дошли да снимат подкрепата за сестрите, естествено. Късмет! Само дето не се сетиха, както са се събрали няколко хиляди шофьори с поне хиляда жълти автомобила, да застанат най-отпред на шествието от НДК до “Александър Невски” с тези хиляда автомобила и да го превърнат наистина в незабравима гледка за целия свят. Предпочетоха да останат на блокираните кръстовища, за да настояват да им бъдат изпълнени неясните искания, и да пречат на хората да отидат на митинга в подкрепа на сестрите.

Солидарност по нашенски.

Всеки може да даде купчина примери за това упорито наше неразбиране на идеята за солидарността. Когато Веселин Топалов стана световен шампион по шахмат, всички, начело с президента, депутатите, министрите, журналистите, тичаха да се снимат с него, да се отъркат в неговата слава и гениалност. Днес срещу същия Веселин Топалов е впрегната цялата руска държавна и пропагандна машина, искат да го изкарат лъжец, мошеник, да го съдят или най-малкото никога да не го допуснат до реванш за титлата. Да сте чули някоя българска институция, от онези дето се снимаха с него, да е вдигнала глас в защита на шахматния ни гений?

Солидарност по нашенски.

Онзи ден Столичният общински съвет гласува няколко милиона лева разходи, за да се кара софийския боклук в Карлово и Пловдив. Не защото общината е много ларж, а защото всички софийски квартали поотделно отказаха да приемат софийския боклук. Живи вериги правиха, денонощни бдения си организираха поквартално, но на собствения си град боклука не допуснаха. Иначе всичи са софиянци, но когато трябва да се реши важният въпрос, изведнъж стават суходолци, подгумерци, обелци, гараискърци и всякакви други.    

Няма да давам повече примери за нашенската “солидарност”, защото много се натъжавам. Дори, като препрочитам какво съм написал дотук, и аз губя желание да съм солидарен с шофьорите на таксита, които никога няма да се вдигнат на протест заради някой онеправдан или пострадал нетаксиджия, губя желание да съм солидарен с българските лекари и сестри, които продлжават да работят в Джамахирията, губя желание да съм солидарен със съседите, които си хвърлят фасовете през прозореца, губя желание да съм солидарен с онази мутреса, която всеки ден си спира огромното синьо BMW точно пред гаража ми, защото обича да си пие кафето в хотела отсреща  ...

По-уютно ми е да не се солидаризирам с никого. Така поне се чувствам истински стопроцентов българин.

Но съм 100 процента съгласен с Александър Божков. И не само вярно, но и написано с чудесни примери. ;-)

"Подкрепа" дали подкрепя някого? Самия факт, че единодушно се преизбират лидерите и, че са едва ли не доживотно на тия места, че си провеждат конгресите на рожденния ден на лидера... нещо ми напомня за едни неотдавна отминали времена.
Много сте прав за всичко написано!
stpencheva