Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?

   Без да го поглежда, учителят му рекъл:
- Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това…–И след кратка пауза добавил:–Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.

-  О…колко се радвам, учителю – измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.

-   Добре – продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл:–Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.

    Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.

    Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.

   Влязъл при стареца.
- Учителю – рекъл,–съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две - три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.

-  Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.

    Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
- Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.

-  Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.

-  Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно…

   Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.

-  Седни – рекъл му старецът, като го изслушал.–

 -   Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него можеш да бъдеш оценен само от истински познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?

  И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.

из книгата „Нека ти разкажа“ на Хорхе Букай

 

Много поучителна притча!Поздрави !

Успешен ден и късмет! :)

Привет, Танелия !
Привет на всички , които са като пръстена!:)))

Привет Мария, бъди благословена само с истински ценни неща в своя живот!
И благодаря ти за хубавите думи.

Много, много мъдро. А тук в блога, често сме като на тържището.

В едно можеш да бъдеш сигурен: стойностното винаги е забелязано и оценено!
Поздрави и много усмивки от мен!

Мъдра и хубава притча, Tanelia!
Поздрави!

....и много отговори. Бъди жива и здрава. Поздрави и усмивки от мен.

Толкова мъдрост има, но ние често забравяме тези послания. Едва, когато ги прочетем отново, клатим одобрително глави и отново забравяме...
Понякога всичко остава на теория, но не и на практика....
Хубави есенни дни ти пожелавам!!!!

Светли есенни дни и на теб, и успех във всичките твои начинания