В Стара Европа левицата и десницата се различават съвсем конкретно и недвусмислено  в публичните си образи. На всеки британец е ясно кои са лейбъристите и кои – консерваторите. Проди и Берлускони олицетворяват левицата и десницата в Италия, а Сапатеро и Аснар стоят по същия начин в Испания. Християндемократите и социалдемократите в Германия или Австрия, независимо дали управляват заедно или са в опозиция едни на други, пак не могат да бъдат сбъркани.

Утвърдената демократична партийна система на Западна Европа е позволила да се постави “етикет” на всяка значима политическа сила. Това важи и за зелените, за либералите, за комунистите и другите по-малки политически формирования. Необходимо е да се срути напълно и безвъзвратно някоя от утвърдените партии, за да се отвори място на политическия небосклон и там да се появи нова звезда (справка -  “Форца Италия”).

В Нова Европа, поради забързаното време на прехода, първо бяха раздадени етикетите. Чак след това партиите зад табелите “ляво”, “дясно” започнаха да градят философии, платформи и програми. Доста първосигнално бившите комунисти бяха припознати като “леви”, а и те нямаха нищо против да бъдат наместени в западноевропейските клишета; така легализираха новото си съществувание като автентични социалисти или социалдемократи, каквито изобщо не бяха. Защото бяха тоталитарна партия, а тоталитарната партия изобщо не се вписва в многопартийната система, тя е нейната антитеза.

Като естествен контрапункт на “левите” бивши комунисти, новите демократични сили сами се определиха като “десни”. Това пак беше удобно за току-що социалдемократизираните комунисти, защото чрез парламентарните битки на избори те затвърждаваха своя “ляв” образ. А “десните” пък търсеха своята автентичност чрез присъединяване към международните структури на християндемократите и консерваторите, творчески преписваха техни програми и платформи и се опитваха да напасват десни ценности на утвърдените демокрации към своите конкретни задачи в бурните политически процеси на посткомунистическия преход.

Днес, с приобщаването на всички десет страни от Нова Европа в Европейския съюз и НАТО, би трябвало да приемем, че и политическите системи на тези десет нови демокрации са подобни на петнадесетте от Стара Европа. Защото отдавна вече Съюзът не е нито Споразумение за въглищата и стоманата, нито дори Европейска икономическа общност, а политически съюз на държави, които имат сходни партийни системи. Та нали в Европейския парламент парламентарните групи са формирани не по държави, а по партии, и всяка парламентарно представена партия от всяка държава членка намира своето място в една от тези групи.

За всеобща изненада, именно в края на прехода, за повечето от новите демокрации точно тази презумпция се оказа невярна.

·              В Унгария, например, левицата има дясна икономическа програма, а десницата – лява. За левицата гласуват в големите градове, а за десницата – на село.

·              В Полша управлява някаква десница от крайно популистки тип, която има за свой основен противник друга десница – по-прагматична и пазарно ориентирана, а левицата, след толкова години управление, днес е в насипно състояние.

·              В Словакия беше сформирана почти насила десница на принципа “анти-Мечиар”, която управлява фантастично добре, но на последните избори се разпадна и днес там вече изобщо не е ясно кой кой е, левица или десница управлява, левица или десница е в опозиция.

·              В Чехия пък още в първите години на прехода демократичните сили се разделиха на “леви” и “десни” и уж бяха изтласкали завинаги комунистите от политическия живот. После социалдемократите на Земан и Шпидла трябваше да правят ортаклък със завърналите се след избори  комунисти, за да победят десницата на Клаус, но не издържаха дълго, и сега държавата е в политическа криза без ясен изход.

·              В Словения пък още от началото на 90те част от бившите комунисти се обявиха за либерали и с малки паузи държат властта почти постоянно до днес, обявени са за отличници на Нова Европа, влизат в Еврозоната първи от догодина, а точно икономиката им е най-далеч от либералните стандарти на Запада.  

На този фон нашенската политическа неразбория изглежда напълно адекватна за края на прехода. България влиза в Европейския съюз с управляваща коалиция от три партии. Децата на бившите комунистически ръководители от Тошово време се вписаха отлично в новия социалистически образ на БКП и оглавиха бащинията си. Царското творение НДСВ изигра своята роля – да върне имотите на патрона си – и сега кротува като младши партньор на комунистите. А едноличното търговско дружество на Ахмед Доган може да бъде прието за либерална партия само от най-либерално мислещите либерали на Стара Европа.

Също толкова типично за влизането ни в Европейския съюз е и състоянието на десницата. Историческата българска лява партия БЗНС се разпадна на многобройни, кой знае защо десни, земеделски формации. Историческата българска дясна Демократическа партия се превърна в изчезваща групичка конюктурни коалиционни партньори на всеки, който може да ги вкара в парламента. Отцепилите се от СДС лични партии на Иван Костов и Стефан Софиянски имат бъдеще, равно по продължителност на индивидуалния политически живот на лидерите си. С ВМРО и “Гергьовден” позволете да не се занимавам.

СДС остава единствената от днешните демократични партии, която има скрит потенциал да се превърне някога в нормална европейска дясна партия. За съжаление, много дълбоко скрит потенциал, който много рядко се забелязва. През април тази година, например, Националната конференция на СДС прие с пълно единодушие една истинска модерна и пълноценна дясна партийна програма. Проблясък, който бързо угасна, защото след приемането на тази програма не последваха никакви действия за популяризирането и, за привличането на нови подържници и избиратели на базата на нейните идеи и послания. Вторият, изключително важен знак за потенциала на СДС, беше даден с подкрепата на Неделчо Беронов за общ президентски кандидат на десницата. Да оттеглиш лидера си, за да потърсиш общия успех, това е фундаментално решение на партия, която има силата да оцелее и да расте.

След две седмици са президентските избори. Резултатите от тях, независимо за кого са  са добри, за кого лоши, ще дадат начало за сериозни промени в българския политически живот. Някак символично е, че новоизбраният президент ще встъпи в длъжност през януари, в първия месец на новото европейско настояще на българите. Ще станем част от единния пазар, ще се движат свободно стоките, капиталите, донякъде хората.

Не трябва да очакваме, обаче, бърза нормализация и европеизация на партиите ни и на цялата ни политическата система. Това ще стане бавно и мъчително. Примерите от Централна Европа не са особено окуражаващи.

Притеснява ли ви обаче факта, че СДС като, че ли няма ярко политическо говорене, за разлика от ДСБ или, да кажем, РЗС на Марков и какво според вас е лечението за този проблем?

V mnogo ot centralnoevropeiskite dargavi nabranata inertzia, dori i v chisto politicheski smisal se zagubi sled chlenstvoto v EU. Razpadnaha se politicheski koalitzii, a krizata na liderstvoto stana silno osezaema. Interesno e kak shte se razvie bulgarskata politciheska sistema sled prisauediniavaneto kam ES?!